Беше един октомврийски ден на 2008г. Помня го, в него го видях за последно от живота си... 

Висок,красив със стройна и тежкарска походка типична за младо момче като него, което за годините си постигна много и то само с акъл, упоритост,постоянство и човечност.
Определено имаше авторитет сред роднините и приятелите си. Кой не го знаеше вечно усмихнат и сладкодумен и в повечето моменти много остроумен.

Определено беше гордост за родителите си. В този последен ден, в който очите ми имаха щастието да го видят пак беше усмихнат (всъщност рядко можех да го видя унил, тъжен замислен, отнесен). Задъхан пристигна до вкъщи и извика на входната врата: "Течо", ама така по отсечено както само, той го правеше. Затичах се да го посрещна. Обичайно за него беше като влезе е да ме потупа по рамото и да ми каже:
 – Ей, Течка какво става с теб, май нещо се позабравихме, аааааааа (и се смее).

По лицето му виждах емоциите, които беше натрупал през времето, в което не сме се виждали и знаех, че нямаше търпение да седнем и да ми ги разкаже в часовете докато си бъбрим.
По ред на номерата всички в къщи се изреждахме да го поздравим, просто внасяше позитивизъм, а на мен най ми беше драго да ги гледам как с баща ми бъбрят техните си лафове и се бъзикат, а нали той му беше един от любимите вуйчовци, Вуйчо Ваньо както всичко го наричат и познават.
В момента, в който с баща ми (Вуйчо Ваньо) се здрависаха, той като някакъв маг извади от джоба си тази изненада, две пакетчета с ядки чиято марка беше ”Вуйчо Ваньо”. Тогава всички в един глас започнахме да се смеем и чудим как нашия Течо пак успя да ни изненада оригинално типично за него по свое му непринудено и истински. Естествено баща ми беше най-изненадан все пак къде ще видиш ядки кръстени на самия теб. Тогава, Течо доста емоционално със забързан темп в говора, отново типично за него разказа накратко как като бил в София, отивайки на една лафка, видял тези ядки и му хрумнала идеята да ги вземе като изненада за вуйчо си Ваньо като се прибере на село и отиде да го види.
Та това е историята на тази снимка, която виждате.

Днес ходих в София и когато ги видях в една лафка се сетих за тази случка с нашия Течо, естествено не пропуснах да си ги купя, защото с тези ядки, той остави един хубав спомен за всички в къщи и исках отново да си го припомня докато ги хапвах.
Днес, Течо го няма, защото се пресели в другото измерение където мисля, че е по-добре, но на нас не ни е добре тук на Земята, липсва ни.

Вместо, той да идва да ни вижда както правеше навремето непременно идвайки си на село. Сега, аз ходя при него, ама не му нося ядки за да ги изчоплим сладко,сладко в приказки както правихме преди като се съберем, нося му само цветя красиви и свежи какъвто беше той. Стоя малко при него, ама не го чувам и виждам, не му и говоря само настройвам съзнанието си, то да си спомни гласът му и образа и успявам, ама е изкуствено и на сила,а щеше ми се да е реално.

Не съм те забравили Течо, винаги се сещам за теб! Днес отново намерих една причина в едно пакетче от ядки да зърна теб.

Почивай в мир!